В здрача на един северен град, старият занаятчия Джао Гуохуа мълчаливо се взираше в успешно изтъканата мрежа пред ръчния си стан. Сред вълната от национализация на металообработващите фабрики, той упорито издълбаваше древни техники за тъкане с тел върху табелата на новооснования „Кооператив за металообработване „Джин Дзъхун“. „Металът не трябва да има само строго лице“, пише той в пожълтелия си работен дневник, „Когато стоманени жици с дебелина 0,2 мм танцуват на върха на пръстите, топлината може да се разраства в студената основа и вътък.“

Стъклената завесна стена на Международната търговска кула в Шънджън отразяваше силуета на наследника от второ поколение Джао Цимин. Носейки ръчно изработените мостри от телена мрежа на баща си, той се бави пред павилиона на Кантонския панаир в продължение на три дни. Когато германският клиент Шмит беше изумен от артистичните прегради, които филтрираха слънчевата светлина, но същевременно приветстваха бриза, това градско предприятие за първи път се докосна до международните стандарти. „Ние не продаваме телена мрежа“, отбеляза Джао Цимин върху първия външнотърговски договор от факса, „а поетичната деконструкция на пространството от ориенталски занаятчии“.

В лабораторията на фабриката, наследникът от трето поколение, Джао Дзъсян, наблюдавал частици от покритието под микроскоп. Преди десетилетие, разрушени от тайфун скулптури в солените пръски на Дубай. Сега технологията за покритие кара металните мрежи да светят както в пустините Сахара, така и в арктическите станции. „Дядо тъка форми, баща тъка светлина“, вдигнал той розово-златист мрежест филтър на годишната среща, „а ние тъкаме време“.

„Дядо затопляше стоманата с телесна топлина“ – гласът на Джао Дзъсян отекна през времето. – „Баща ми улови контурите на вятъра върху чертежи, докато ние доказваме, че алгоритмите не могат да изчислят нежността на човечеството към метала.“